img

Просълзих се от това интервю на Влади Въргала – за нуждаещите се и българската справедливост!

/
/
/
994 Views
влади въргала
Влади Въргала не се нуждае от представяне. От годините на „Ку-ку” до днес е един от малкото в т. нар. български шоубизнес, който успя да опази автентичността си. Влади говори само тогава, когато има какво да каже, а когато го изрече, реакциите след това са мигновени! Предизвиква коментарна вълна, която дълго не стихва. По традиция разговорите ни с него са повече от откровени – в болката, в агресията и в любовта си. Без да се притеснява от хорските думи след това, защото с тях е престанал да воюва отдавна. Свикнал им е. Вместо това по традиция отвръща с поредица смели факти, дръзки истини и темпераментни позиции. А думите му режат като бръснач по актуални културни и социални проблеми!

– Влади, в момента във виртуалното пространство се разпространява едно писмо, което твои колеги са писали за теб – за дейности и самоинициативи, които ти до момента не си афиширал публично. Чел си го, предполагам?
– Да, видях го. И наистина е много събуждащо емоции. И дори си представих, че ако съм умрял, може би ще пишат по същия начин. Като си видях името, си помислих дори, че вече е време да ме канонизират… Свети Въргал е много подходящо и за площади, и за яхти (смее се). Извън духовитостта – когато човек прави такива неща, обикновено е в едно такова тайнство – между него и Онзи горе. Тези неща не се правят заради човешката оценка.
Има много неща, които Господ ми е дал като възможност, за да помогна на нуждаещи се хора – и аз съм много благодарен за това, защото когато помагаш, това означава, че някой има нужда от помощ, тоест – ти си добре. Благодарен съм на хората, че са ми дали възможност да им помогна, защото така аз се чувствам по-смислен.
Много ми е трудно да говоря на тази тема, сякаш ще ми е по-лесно, ако трябва да го разкажа във филм, в пиеса, но не и анализирайки себе си в дадена ситуация. Но ще ти кажа само за Дидко – момчето с мускулна дистрофия. Той е най-изключителната личност, която аз съм срещал в живота си! Той и неговата майка Людмила. Казвам „изключителна личност”, защото за годините, в които имах честта да бъдем приятели, не чух нито един път това дете да изохка, да изплаче или да се помоли за нещо. А

мускулната
дистрофия
превръща
човека в пихтия

Дидко можеше да си движи само ръцете и да говори. Хората, които страдат от тази болест, обикновено живеят до 20-21 години. Дидко живя до 23 – и с най-тежкия вид мускулна дистрофия.

Знаеше абсолютно всичко за своята болест и съдбата си. Завърши вкъщи образованието си, защото учителите ходеха у тях – а майка му го гледаше и работеше през цялото време – тя е брокер на недвижими имоти. Дидко следеше всичко, което се случва – и по света, и в България, а на рождения му ден се събирахме много хора, сред които и много популярни лица – Иван и Андрей, Наско от БТР, ген. Калин Георгиев, ще изпусна, ако изброявам. Но всички те му бяха истински приятели. Знаеш ли, на такъв човек е достатъчно да му подадеш знак, че те има в живота му – и вече си извършил най-доброто възможно. Дидко и Люси нито веднъж не поискаха от някого някаква помощ.

– Как точно се запозна с Дидко?
– Нас ни запозна Сашо Трътката, на Васко Кръпката брат му. Той организираше първоначално всичките тези сбирки за рождения му ден. Но освен рождения му ден имаше още 359 дни в годината, в които наистина много хора намираха начин да му покажат, че не е сам. Фицата (Филип Аврамов, бел. Ред.) например, когато спечели едно от изданията на „Като две капки вода”, посвети наградата си на него, без да казва кой е и защо.

Двамата бяха големи приятели. Когато аз спечелих първата си международна награда от Detective FEST в Москва, ми подариха една детективска шапка, тип борсалино, която му подарих, щом се върнах. И от този момент между нас се зароди традицията – където и да обикалям по света, отвсякъде да му взимам по една шапка. На портрета, с който се прощавахме с Дидко, той беше с тази шапка. Това значеше изключително много за мен.

– Имали сте безспорно силна връзка помежду си. А си ми споделял и за негова инициатива, която те е трогнала много…
– Да… Малко преди да вляза в „Биг брадър”, стана така, че дробовете на Дидко отказаха, той влезе в болница и тогава едва го спасиха. А след това, когато вече бях в Къщата, той е решил и ми направил фен страница във фейсбук – нещо, което никога не съм имал. И я поддържаше.
Представи си какво нещо е да не можеш нищо да правиш, само да си мърдаш ръцете… и той ми поддържаше тази страница. Увличало го е, занимаваше се с желание, а също и качваше на DVD-та филми, правеше им обложки. Имаше талант, сам създаваше кориците. Беше подарил на дъщеря ми една много голяма колекция, която пазя.

– Мисля си, че всички тези хора, включително и ти, все пак сте успели да му внесете щастие в душата въпреки унищожителната болест…
– Когато Дидко си отиде, на погребението му имаше много хора – и много популярни личности.

Той наистина имаше много и големи приятели. А единственото, което аз поисках от един министър на здравеопазването преди това, бе – да намерим някакво облекчение за него, минимално. Трябваше му само една специална количка с акумулатор, с която да може да се придвижва.

Щяхме да съберем сумата, но има едни безсмислени неща – като данъци, ДДС и тем подобни, които защо е нужно да ги плаща един родител за детето си?!

– И каква беше реакцията на министъра?
– Думите му бяха „Това ли е проблемът, бе?! Божеее! Нямаш проблем, чукаш на отворена врата!”

След което
министърът
не свърши
никаква работа

В крайна сметка майката на Дидко – Люси, с много работа и помощта на фен клуба на „Левски” събра въпросната голяма сума, намерихме количка. А единственият човек, който реагира, бе кметицата на „Младост”, която подаде оставка. Помолих я, ако е възможно, да намерят едно оборотно жилище, защото Дидко и Люси живееха под наем. Тя го направи – погледна адекватно на тази ситуация и осигури жилище. За съжаление обаче – нито количката, нито жилището имаха смисъл да се използват. Когато те дойдоха, вече беше безсмислено късно. И когато Дидко почина, казах на майка му – „Това не е ли спасение? Това не беше живот…”, а тя ми каза нещо безценно – „Да, но той си го обичаше!” Значи най-важното нещо от всичко е животът! Аз научих уникални неща от това момче и неговата майка. Нито веднъж не се оплакаха, не поискаха нещо.

– Наскоро си дарил до стотинка приходите от представлението си „Червената или черната” в Шумен за пострадалите в Хитрино – също ситуация, за която знаят малцина…
– Когато тръгнахме да играем представлението в Шумен, падна и първият сняг. Тогава стана и трагедията в Хитрино. И стана така, че парите, които остават от представлението, след като се покрият разходите около пътуване, наеми на бусовете и т.н., са такава, че не стигат да се разплатиш с хората – осветители, озвучители, сценични работници, актьори… И тогава спонтанно ги попитах:

“Пичове,
съгласни
ли сте да дадем
курбан това
представление?

Тия пари така или иначе няма да стигнат за всички. Искате ли от сърце да ги дадем на някой, който в момента има нужда?” Е, нямаше един, който да се разколеба или замисли – всички бяха съгласни. А когато и самият шуменски театър разбра за нашата идея, не ни взе и лев за наем. Присъединиха се и те към каузата. От един момент мен обаче ме беше гнус да гледам телевизия, дори да чета вестници, защото медийно така се преекспонира, подведе и изкриви темата за Хитрино, че нямам думи. В същото време, ако не бяха медиите – аз нямаше да науча за въпросното семейство там – Адриана, Иво и синът им Александър, останали само с 25 лв. И че са имали проблем с парите, които държавата е отпуснала като помощи, защото не са имали адресна регистрация. Изуми ме много и концентрираната черна енергия – попадах на статии, в които тя взема връх – от типа на как тези хора си го били заслужавали – и защо не трябва точно те да вземат парите, цели биографии им бяха създали. По същия начин съм чел и за Мануела Горсова – брутални малоумщини от сорта, че имала късмет, че я блъснал точно Стависки?!

– Това дори не е брутално, а ненормално дори да се помисли, камо ли да се напише, че и публично!…
– О, да! Но тези статии след това имаха и много други разклонения от различни хора – страшно е. Времето ни е такова, че май повече станаха хората, които нямат нужда от помощ, отколкото тези, които могат да помогнат… Но и нещо много важно – помагането е опасно дело!

– Това е интересен ракурс! Защо мислиш така, кое го прави опасно?
– Не можеш да помагаш просто така, заради самата помощ. Не бива да помагаш просто защото някой в някакъв момент има нужда от това – и ти решаваш „аз мога и ще му помогна”. Защото някой път има неща, които са кармични. И е много сложно. Има хора, които са аутсайдери – и когато ти му протегнеш ръка, вместо да го изтеглиш нагоре той те сваля надолу!

– А каква усещаш, че е твоята карма в живота в такъв случай?
– Ооо, не зная… Знам само, че докато сме на Земята, при всички ни има едно махало, което отива наляво и надясно – колкото по-наляво отива, толкова и по-надясно. Познавам много хора, които са били колоси – и съм ги виждал рухнали. Но и много мижитурки, които се развиха и постигнаха мащаби и едно към едно приличат на колоси. В живота няма момент, в който да нямаш нужда да бъдеш подкрепен. И когато някой усети, че е обичан и че мислят за него, в душата му има една пролет, едно лято, птици – и независимо дали си паднал, или си прав, щом усетиш това отношение към себе си, политаш. Окриляваш се! Всички имат нужда от любов! А

ние сега сме
един ранен
народ –
осакатени
като след
страшна чума

епидемия – болни, злобни, мрачни, песимистични, бедни. Но ще ти споделя и че винаги, когато съм имал нужда от помощ, всичкото добро ми се е връщало, когато най-малко съм очаквал или съм бил в голяма безизходица. Сигурен съм, че има формула, която работи. Правиш „добро”, хвърляш го, забравяш за него и продължаваш напред. Земята е кръгла. Един ден стигаш до същото място… и когато най-малко очакваш, то ти се връща.

Когато говорим за направено добро, веднага се сещам за д-р Саша Николова – анестезиолог в Окръжна болница и е един от най-достойните хора в България. Преди 13 години в болницата докараха 8-месечно момиченце, блъскано в стената и печката от майка си и баща си, които бяха клошари. Имаше счупен череп, ключици, ребра… Тогава Саша Николова не се отлепи от това дете. Спасиха го по чудо. После тя го осинови и до днес се грижи всеотдайно за него.

– Осмислил си явно големия смисъл, но и от позицията на човек, бил преди това на дъното – във всевъзможни аспекти. Чувствал ли си на моменти например, че живееш живот като на кредит?
– Че тя цялата страна е на кредит. Дори и тези, които имат, и те са на кредит – с разликата, че техните пари са от най-различни програми и схеми. Да не би да има реален бизнес в България, че да има някой, който да съществува единствено от труда си?!

– Тогава как се калява дух в условия на почти безнадеждност?
– Ооо… силен въпрос. Има едно нещо, което е най-скъпо и то е, че онзи Отгоре те обича! И когато Той те обича и ти си му верен, не можеш да се сринеш. В моментите, когато аз съм мислел, че съм зле и имам проблеми, помислям за Мануела Горсова, представям си нея, представям си Дидко, още много хора.

– До какви истини водят крайностите, Влади, защото според мен си човек, опирал всички възможни крайности? А знаем, че залитането към коя да е от тях, може да бъде дори и погубващо.
– Пак добър въпрос. По пътя към Бог не можеш да не се запознаеш с Дявола! И за да го стигнеш, трябва първо да опознаеш Дявола. Всичко друго е една захаросана литература. И да, права си – бил съм в тези крайности, достатъчно концентрирано. И не се гордея с това, нито пък ще си прережа вените. Но и обричането към всяка крайност е гибелна. Както има ден, така има и нощ. Алкохол, наркотици, депресии.. това е нещо абсолютно нормално точно толкова, колкото да си счупиш крака. Въпросът е друг – какви щети нанася това на другите. И до каква степен ще намериш сили в себе си да преминеш след егоизма – защото тези неща са основна характеристика на егоиста. Аз също съм егоист.

– Разкажи ми малко за това как стана войвода – малцина знаят за това? Какво точно правиш?
– Христо Димитров е инициатор на това изключително патриотично сдружение. Заедно с ансамбъл „Българе”. И до момента са постигнати доста неща. Има различни чети, като всяка една приема кауза и я изпълнява. Моята сега е да работя за името на ансамбъл „Българе” – с всички сили и средства. И сигурно, ако това се случваше преди години, можех да направя и „Дунав мост” най-малко (усмихва се). Но това са просто табелки – „масон”, „тамплиер”, „войвода” – общото между всички хора там е, че абсолютно всеотдайно всеки един търси кауза – и то такава, за която, като даде дума, я следва докрай. Аз навремето съм бил подвеждан от разни авантюристи и манипулатори –

на гърба на
гръмки каузи
ангажират
имена, а накрая
се оказва, че
става дума за
това едни пари
да се вземат

А тук е друго – това е по райони на България, както са били едно време комитетите – има сливенска чета, търновска чета, варненска, бургаска. И всяка чета поема инициатива за нейния район, изпълнява го и после дава отчет на следващото годишно събрание.

– Преди време ми беше споделил, че Йорданка Фандъкова ти е на кадем – откъде започва тази история?
– Така е, да. Това е човек във властта, в чиито морални стойности аз съм наистина дълбоко убеден. И се гордея с нашето приятелство. Преди години стана така, че имаше един концерт, който беше много труден, но все пак се случи. Тя беше в залата тогава. И в мен се пося усещането, че

ако Данчето
Фандъкова е в
залата, всичко
ще е наред

Ако щеш на премиерата на филма „Шменти капели” – и тя, и Маргарита Попова бяха и после му тръгна нагоре славата. Имам и други примери за спектакли. Има някаква закономерност, която съм забелязал.

– Йорданка Фандъкова е от малкото родни политици, запазили някак през годините непокътната репутацията си – което във вълчо време като сегашното си е равнозначно почти на подвиг!
– Знаеш ли, не само си права, но има и друго – можеш да излъжеш няколко хора за дълго време, повече хора за по-кратко време, но всички завинаги – абсурд. Независимо какво се пише и говори за нея, хората имат интуиция и някак си усеща кой е искрен, истински и кой е подменен.

Източник: БЛИЦ

loading...
Сподели с приятели

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.